Не съм си представяла, че в болестта ще открия поезия. Но колко красиво може да се изрази тя – като цвете, дърво, билка…

Усещам аромата на думите, звука на дъгата, цветния дъжд… този позабравен, сладък, палав полъх от детството, който те погалва като дъха на мама, когато те завива. Дъх на любов.

Седя си зад бюрото, работя уж, а пред очите ми болестта сътворява уханна поема, в която багри и звуци се смесват така осезаемо, че всяко докосване звънва в арпеж от златна арфа. Слушайте:

* * *

„Като пипам памук е като да съм в чаршафите, изтъкани от ръцете на баба. Те дъхтят на любов. Имат ръбчета и по тях се ориентирам къде съм в леглото. Ръбчетата са като корен. Коренът мирише горчиво и влажно, а дървото – сладко. Ако счупиш клонче то пуска миризма на наранено. Горчиво едно. Сякаш в корените е центърът на съществото, а стъблата са като краката на хората. Коренът е наобратно. И сякаш самият мирис е обърнат…"

* * * 

„ А баба е Любов. Очите й как блестят! Като се смее и те сякаш пръскат светлина и заливат любов. Топло. И бяло. И мирише на някакво сладко цвете, на рози. На розите, от които правят сладко. Става ти по-топло. И като че ти се отваря тук , сърцето. На баба сърцето беше много широко. Нещо като от светлина имаше пред него. И като те прегърне, сякаш попадаш в това място, и е топлина и… се усещаш приета.”

* * *

„Леко хладните неща са като ръката на мама. Като не можех да заспя си слагах главата там. Мекичко. И сигурно, като завивка. Леко сладка миризма. И бяла.”

* * *

„… дъждът те изчиства, капките му сякаш минават през теб и кожата пие жадно. Усеща аромати на растения, на цветя. Миришат благодарно. Има растения, примерно босилекът, като го полееш, когато е бил жаден, миризмата му се променя сякаш ти благодари, мирише с благодарност. Разумно мирише. Чисто мирише. Босилекът мирише леко мъхесто. Здравецът мирише още по-мъхесто и ароматът му е на власинки, не е накуп.”

* * *

„Всяко нещо ми докосва различна част. Розмаринът мирише на спомен – най- много ме докосва. Мирише сладко. И е по-скоро като точка. Магданозът е по-жизнен, той те облива. И акация много обичам – тя е радостна. И сладка, но е като нещо чупливо, на фини малки цветчета – дръжчиците са по-топли, а цветчетата стават леко хладни. Листенцата са като прозрачни и сякаш треперят като пеперуди. Харесвам и смокиня – тя има лилав вкус. Сладък, леко лепкав, леко хлебен. Миризмата й е по-сънена, по-упойваща, а акацията те събужда. И е бяла…”

Къде е, питам се, „точката” на поезията, това място, което ни докосва и мирише сладко?