Йерархия на симптомите

Екатерина ЧАМУРЛИЙСКА



Фактът че днес, към която и тема на хомеопатията да се обърнем, винаги намираме опора в Ханеман, нейния създател, означава, че духът на тази наука остава непроменен в столетията. Доказва също, че Ханеман, неговите предшественици и неговите последователи, са намерили онзи път, който успява да спои древното знание с най-модерните постижения на съвременната физика; мъдростта на Изтока с енергийно-информационния порядък на мислене в новата ера. Това е едно оттърсване от сковаващия корсет на материализма, и най-важното - възприемане на Света като единно цяло. Такъв е и човекът - едно единно цяло. Именно затова хомеопатията работи не с диагнози, а със симптоми. Човек е ум, емоции и физика, а не параноя, апатия или язва. Несъмнено Цялото също е йерархизирано, така, както и онези висши йерархии на Вселената, които, без да се разделят, си взаимодействат. При едно опростено, по-скоро с "учебна цел", обясняване на йерархията на симптомите, стигаме до три нива: 1. Умстевно или духовно. 2. Емоционално или психическо. 3. Физическо тяло, но също и сетива, хранене, начин на живот, пол. В тези нива също има вътрешна йерархия. На умствено ниво най-тежкото състояние е пълното умствено объркване, а най-лекото - просто разсеяност. При емоционалното се започва от неудовлетвореност, за да се стигне в много тежък стадий до суицидни депресии. А на физическо ниво най-лесно разрешимите (но не и най-кратковременни) ще бъдат проблемите с кожата, а най-тежките - болестите на мозъка. При това Жизнената енергия работи така, че да даде възможност на човека да прогледне и да вземе мерки преди процесите да са станали необратими. В ума е съсредоточието на Божественото. Това несъмнено го доказва творчеството на слепия Милтън, на глухия Бетовен или на прикования за инвалидната количка съвременен астрофизик Стивън Хокинг. Всъщност, не е задължително да си гениален, за да може умът да "ръководи" цялото. Един умиращ от рак човек, в желанието си да изиграе партия шах между две дози болкоуспокояващи, не е под нивото на Хокинг или Кришнамурти - просто всеки от нас е една Вселена. На някои талантът разцъфва в този живот, на други - навярно другаде. Не всяко разстройство на умствено ниво води до различни по сериозност и степен заболявания. При едни то ще спре до разсеяността, при други ще се намали паметта, при трети - ще се появят делюзии, сетне параноични идеи... И границата между умственото състояние и умствената болест в някакъв, сякаш неусетен момент, бива прекрачена. Ако един убиец много пресметливо е планирал извършването на поредното си престъпление, при това с ясното съзнание за последствията, той болен ли е на умствено ниво? (Идеята е взаимствана от пример на големия съвременен хомеопат Георгос Витулкас.) Що се отнася до яснотата на съзнанието, на рационалност и логика - навярно отговорът е "не". Но той е дълбоко повреден в най-същностните пластове на своята личност. И той е наистина тежко болен човек. (Обаче опитайте се да обясните това на майката на жертвата му! Непосилна задача от морална гледна точка. Впрочем, подобен обществен отпор се появи у нас след нормативната отмяна на смъртното наказание.) Често хората с тежки умствени заболявания са много здрави на физическо ниво - тяхното състояние сякаш не може да се соматизира, то е толкова надълбоко, че не успява да стигне до тялото. (Преди години, в нашата учебна група имахме пациентка, 22-годишна, с диагноза "олигофрения" - беше красива, "пращеше" от здраве, нямаше никакви физически оплаквания, и се държеше като малко дете, страхуваше се от какво ли не ... и т.н.) По ранг емоциите следват ума. Те биват определяни като положителни и отрицателни, и това е обяснимо с културата и възпитанието, с двуполюсния модел на мислене. Но щом човек е едно цяло, то и емоциите му са единно цяло. Т.е. не просто положителни или отрицателни, а АДЕКВАТНИ. Напоследък книжният ни пазар е залят от заглавия, които ни убеждават колко важно е да мислим позитивно, колко важно е чувствата ни да са позитивни. Но ако си загубил близък човек, каква ще бъде нормалната реакция? Позитивна? Не вярвам. Да плачеш, да тъгуваш, да се гневиш е много по-адекватна реакция за нашата култура, отколкото да се радваш, че някой се е преселил на прекрасно място. И ако се насилваш да се чувстваш така, само и само за да мислиш позитивно, това ще бъде ПОТИСКАНЕ, което ще довете до сериозни последици. Най-ранимият ни пласт, все пак, си остават емоциите. Любов, омраза, отмъщения, расизъм, ксенофобия, неонацизъм, масови убийства и масови самоубийства... това са все емоционални състояния на личен и обществен дисбаланс. Като прибавим и ранното отделяне на детето от майката (в т.нар. детски ясли и детски градини), честите разводи и честите страхове от развод ( "Може да ме бие, ама ми е мъж, какво ще кажат хората?"), травматизиращата учебна система и въобще социалната среда ... и ето че стресът е станал амбалажът на света, нашето второ аз. Ние си живеем с неврози, насилие, несигурност и страхове, и ако в един момент осъмнем без тях, ще сме болни. Това е дистрес. И стигаме до физическото тяло, това, което ни боли, което ни кара да ходим често на лекар. Човекът явно е особено привързан и особено любопитен към тялото си. Първите дисекции дори са влезли в историята като шедьоври на средновековното изобразително изкуство. И са били наказвани със ... смърт от Инквизицията заради сквернодействие. Днес медицината се е вторачила във всеки орган и система и създава отделни научни специалности. Така, разчленявайки Цялото, тя се е изгубила в собствения си лабиринт от изолирани подробности, които показват не причината за заболяването, а едно следствие. И както е в старите приказки за змейове и вещици - отрежеш една глава, а на нейно място порастват три. Това е резултатът. Според йерархията на симптомите, на физическо ниво Жизнената сила работи така, че да ни подскаже съществуването на проблем. Тя ще започне "да подсказва" от най-периферните равнища, от кожата и мускулите, после към системите, които имат дублирани органи (два бъбрека, два бели дроба), та до черния дроб, сърцето и мозъка. Тази субординация Ум-Емоции-Тяло е твърде относителна обаче. Защото един човек с инсулт или инфаркт (физическо ниво) е много по-сериозно болен от друг, с леки проблеми на паметта и недостатъчна концентрация (умствено ниво), или от трети, който е станал доста раздразнителен и изпитва тревога за бъдещето си (емоционално ниво). Но и обратния пример - пациент с краен рак (физическо ниво) не може да се сравни с тежестта на състоянието на пациент, който е в пълно умствено объркване (умствено ниво). Ще ни трябва доста време, докато осъзнаем, че смъртта също е някакъв вид оздравяване. (Факт, че това е трудно - иначе бих написала съвсем категорично "оздравяване", вместо "някакъв вид оздравяване".) Има класически хомеопати, които смятат за единствено важни умствените и емоционалните симптоми, а физическите - за "уточняващи" при търсене на най-точното лекарство. Други пък предпочитат да се опрат главно на физическите оплаквания на пациента - не само в остри случаи. Трети вървят по междата - конституционално лекарство за общата картина плюс органно лекарство (или тинктура) - за конкретната физическа патология. Навярно има още и още посоки в хомеопатичната практика. И ако не се пренебрегва основният принцип "подобното се лекува с подобно", ако лечението е "бързо, меко и трайно възстановяване на здравето или отстраняването и унищожаването на болестта във всичките й проявления по най-краткия, най-сигурен и най-безвреден начин, върху ясно разбираеми принципи" (Ханеман), тогава - "Шапки долу"!



�����





всички права запазени