Лекарят, който се отказа от медицината

Екатерина Чамурлийска



В града, известен по цял свят с красивия си порцелан, Майсен, на 10 април 1755 г. се ражда третото дете на един обикновен художник на порцелан. В това незаможно семейство, но с будни родители, които обичали да четат, Кристиян Фридрих Самюел Ханеман показал невероятните си възможности още като дете. Той говорел свободно английски, френски, италиански, гръцки и латински, а “на 12 години помагал на учителя си в преподаването на гръцки и обучавал другите ученици”*. Бил ученик с невероятни възможности, “с изключителен талант към езиците, но и с непреодолим стремеж към науката и изследванията”. На 20, към езиковия си репертоар прибавил още арабски, сирийски, халдейски и еврит.

През 1775 г. Самуел се записал да учи медицина в Лайпцигския университет, но бързо се разочаровал от ограничената база, защото като студенти по медицина нямали “нито клиника, нито болница на свое разположение”. Докато следвал, започнал да превежда различни книги от английски и преподавал френски на някакъв богат грък, “което му помагало да припечелва по нещо допълнително”.

В началото на 1777 г. се преместил да учи във Виена, за да натрупа по-голям клиничен опит, но това му струвало твърде скъпо. Само след 9 месеца, а и след като го обрали, катастрофалното му финансово състояние го принудило да напусне следването. Обаче той така дълбоко впечатлил кралския лекар, проф. Фон Кварин, че последният го препоръчал на богатия господар на Трансилвания и управител на Харманщат (сега Сибиу, Румъния) Самуел фон Брукентал. Като семеен лекар и управител на музея и богатата му библиотека, Ханеман останал там 18 месеца и успял да подреди и каталогизира колекцията от монети, както и старите книги и ръкописи – една от най-редките колекции в Европа с текстове по алхимия и магия.

Ханеман представил тезиса си върху крампите и получил докторската си степен през 1779 г. в Ерланген, след още един допълнителен семестър. Той избрал Ерланген “само защото научил, че там разходите са по-малко”.

Какво е правил и къде е живял през 1779-80 г. е неизвестно, но през 1781 г. бил назначен за селси доктор в района на медните мини край Мансфелд, Саксония. Заемал различни медицински постове през периода 1780-83, но скоро след като се оженил започнал да се разочарова все повече от недостатъците на медицинската практика и се върнал отново към преводаческата си дейност, която му помагала да притури нещо към скромните си доходи и растящо семейство.

През 1784 г. Ханеман се преместил в Дрезден, но по онова време той бил толкова дълбоко разочарован от безполезността на медицината, че напуснал напълно лекарската си практика и се отдал изцяло на преводите. Тогава превел френския двутомник “Изкуството да се произвеждат химични продукти”, но работата била огромна и Ханеман фактически се превърнал в съавтор с многобройните си добавки и обяснения. Резултатът бил ... крайна бедност. Неговата “борба с бедността” го понижила до “образован човек с медицинско минало и преводач на медицински текстове”. ... “Съвсем опреледено Ханеман минал в забвение като лекар, докато репутацията му на писател по медицински въпроси растяла все повече. От Лайпциг се изливали поръчки за преводи.” Въпреки честта, която му оказвали някои научни кръгове, тази съдба надали е могла да задоволи амбициите му.

През следващите двайсет години Ханеман се местел от град на град, като не оставал повече от няколко месеца до година на едно и също място. Например, в периода между 1792-1804 г. е живял в 14 града. В своя “неспокоен странстващ живот” , той бил напълно отвратен от медицината самотен преводач. Между 1777 и 1804 превел 24 огромни книги и безброй статии на немски, често придружавани със собствени обширни бележки под линия и неизменни поправки. Седял и пишел, докато го заболявали ръцете. Докторът станал фанатичен привърженик на перото и удавил медицинската си кариера в мастиленото море.

Но “благодарение” на този критичен период настъпила промяната в собствените му медицински схващания, довели до революцията, променила по-късно и на живота му. “Целият му интелект е бил в състояние на узряване ... и пълна вътрешна революция.” И Рихар Хеел, авторът на една от най-хубавите биографии на Ханеман, прави много дълбок анализ: Ханеман “полудял от тежката умствена работа, което го карало да препуска от град на град” и когато спрял “да се бори с мислите си”, тогава “се реализирал и умът му”, тогава “мирът и спокойствието се върнали на мястото си”. Неговата “тежка умствена работа” разбира се, засягала скъсването му с медицината и търсенията му в посока на по-ефикасни лечителски концепции и методи.

Преводаческата работа му отворила нови светове, защото в онези “пасивни” години той започнал да преразглежда критично всяка идея и метод в медицината, оценявайки тяхната резултатност.

През 1790 г, когато превеждал Материя медика на Уилям Кулън изплували и първите велики мисли. Ханеман не можел да се съгласи с Кулъновата теория, че Цинхона (хининът) помага при малария, поради нейното тонично въздействие върху стомаха и започнал да взима малки дози от нея няколко дни, за да наблюдава действието й. В този първи опит на хомеопатично доказване, Ханеман забелязал симптоми, много подобни на маларията, включително спазми и температура. Чрез Цинхона “той самият произвел симптомите на интермитентната треска”, което му подсказало и принципа на лечение. Така отново установил валидността на старата терапевтична максима: “Подобното лекува подобно” или similia similibus curentur”.

Заедно със семейството и приятелите си Ханеман започнал да прави доказвания на различни субстанции. Той събирал и изучавал различни случаи на отравяния. Целта му била да създаде физиологична доктрина за лекарствата, освободена от всякакви предположения и основана единствено на опита. Търсейки все нови и нови лекарства за доказване Ханеман изпращал децата си по полята, за да събират блян (Хиосциамус), самакитка (Аконит) и смъртоносното лудо биле (Беладона). Те израснали като малки жреци на Асклепий и всяко едно от тях било задължено да участва в работата. И наистина, надали е имало друга възможност да се осъществи титаничния му план без усилията на толкова много хора около него – а именно сред тресавището на книжни описания да се разкрие богатството на естествените лекарства и да бъдат представени в светлината на опита.

Семейството и приятелите били центърът на неговата работа, децата му – от най-голямото до най-малкото участвали в доказвания на лекарства, и Ханеман прецизно събирал информация за действието им. Резултатите от изследванията били описвани добросъвестно и каталогизирани.

Така минали още петнайсет години преди неговата мисъл, изследвания и опити да дадат богатия си плод. През 1796 г. неговото Essay on a New Principle, потвърждава работата му с Cinchona (Хинин), извеждайки я като основен принцип, приложим към всички други субстанции, и това води до създаването на пълна лечебна система, основана на подобието. Есенцията, “дестилирана” чрез неговите търсения е: едно лекарство в умерени дози, използвано за състояния, които са видени при доказване от здрави доброволци.

През 1804 г. следвайки своето непреодолимо желание да пътува, Ханеман най-сетне се установявил в Торгау  “за цели седем години” и започнал да пише серия важни трудове. Всъщност “най-важните му трудове са били създадени в торгауския период”, където всеки детайл от новата му система придобивала форма.

Fragmenta de viribus [1805], съдържа 27 доказвания, включващи Пулсатила, Игнация, Аконит, Дросера и Беладона и е публикувана на латински. Това е двутомен труд, който ни показва за първи път прозрение върху забележителните и в същото време непознати методи за изследване, които той е използвал. Ханеман представя наблюденията си от доказванията на 27 лекарства – резултат от многогодишни опити със себе си и семейството си.

От проучванията си през “скитническите си години”  Ханеман стига до развитието на лечебна система, основаваща се на едно единствено лекарство в безвредни дози и опираща се на чистото наблюдение, емпиризма и опита. С това той нанесъл три смъртоносни удара на тогавашната медицина:

първо, вярвал, че лекарите трябва сами да приготвят лекарствата си,

второ – защитават позицията да се дават все по-малки дози и

трето – бил най-страстният противник на смесените лекарства, съдържащии голям брой съставки.

След това, през 1805 г. се появила The Medicine of Experience, която е предтеча на неговия Organon. Трудовете му от 1805, 1808 и 1809 са великолепни критики върху методите на лечение и дискусия върху това защо подобието и едиственото лекарство са по-висши и винаги ще останат такива. Те са последвани от неговите Materia Medica Pura [1811] и Organon [1810],, които са забележителният ориентир в установяването на хомеопатията. “Органонът на лечебното изкуство е представен в параграфи, използвайки стила на юридически закон. Първото десетилетие от ХІХ век ни показва безпрецедентно обилие от оригинални текстове, ведната след като на “скитническия период” е сложен край.”

Тази истинска литературна експлозия е предшествана от две десетилетия изучаване, експериментиране и здраво мислене. През 1806 г. последният му превод от латинсски на Materia Medica на Albrecht von Haller сигнализира кая на първата фаза от живота му: да стане себе си и да формулира и защитава собствените си възгледи. Хомеопатията, по тази причина има доста продължително “раждане” – между 1790 и 1805 г.

В Торгау Ханеман е правил изтощителни проучвания, които накрая довеждат до систематично, точка по точка унищожаване на сдревната и средновековна медицина, завещавайки ни единственото лекарство и подобието като единствено възможни. Тези простички “трохички”, съчетани с опитите му, той успява да създаде брилянтни трудоев, водещи директно към Organon-а, който най-точно представя цялата концептуална и практическа сфера на хомеопатията.

Лайпциг

През 1812 г. Ханеман се върнал в Лайпциг, “саксонската Атина” с ново самочувствие и с огромното желание да предизвика алопатичната върхушка. Той дошъл “преди всичко като учител ... за да заяви публично ... какво е открил”. Заел преподавателско място в медицинския факултет на университета, след като защитил теза върху Хелеборус (кукуряк), цитирайки древни писания на повечето европейски езици - толкова широки са били познанията на Ханеман върху медицинската история и езиците! Цитирани били “повече от петдесет ... лекари, философи и естествоизпитатели... и то дума по дума на различни езици - от немски, френски, английски, италиански, латински, гръцки, еврейски и арабски медицински писатели”. Това представяне направило огромно впечатление на присъстващите академици.

И макар лекциите му да тръгнали добре, скоро се превърнали в карикатура, защото били изпълнени с досадни и горчиви нападки срещу медицинското съсловие, срещу което Ханеман бълвал като “бесен вулкан срещу остарелите методи” и това поведение стопило студентите му до няколко души. Но пускайки “неконтролирани и обидни атаки към съвременната медицина, той станал неразбираем и загубил симпатията на аудиторията.” Затова и “слушателите му намалявали с всеки час и накрая останали неколцина”. Това отслабило позициите му в университета. Олтодоксалните атаки срещу него и хомеопатията ставали все по-координирани, за да достигнат до “злобна кампания на преследване”, която превръща живота му в Лайпциг в съвсем непоносим. Той бил “пренебрегван и избягван от студентите” и бил принуден да напусне Лайпциг “заради постоянното противопоставяне на медицинската професия и забраната да прави сам лекарствата”. Всъщност, това сложило край на медицинската му кариера.

Кьотен

В края на 1820 г. той все пак решил на дапусне Лайпциг. Това станало и благодарение на дългите разговори с благия херцог на Алтона-Кьотен, Фердинанд. Най-накрая Ханеман приел поканата на херцога и заел предлаганата му длъжност през юни 1821 г. Новият указ позволявал на Ханеман да прави всичко, което му било забранено в Лайпциг, т.е. “да приготвя сам лекарствата си”. Тук той се чувствал толкова удобно, сякаш получил небесна благословия. Той се преместил в Кьотен с жена си и двете си дъщери, Шарлота и Луиза и “прекарва в изолация” четиринадесет години. В това време продължавал да публикува трудове и книги, преработил и допълнил Органона и Материя медика пура.

Публикуването през 1828 г. на “Хроничните болести” отворило нова глава в изследването на подлежащите причини на болестта, коренящи се единствено в три стари дискразии: кожни болести (псора), гонорея (сикоза) и сифилис. От честите си изследвания Ханеман открил, че хроничните болестти ... имат връзка с предишни състояния на псора. “Теорията на миазмите” предизвиква много противоречиви чувства сред неговите последователи. За Ханеман псората е “болест и предразположение към болест, наследявана от поколение на покление от хиляди години и ... благоприятства почвата за развитието на всяко болестно състояние”. Теорията му не получила единодушна поддържка от последователите му даже след смъртта му. А в същото време той търсил начини да установи потенция 30 С като стандартна за хомеопатите потенция. Но в тези си усилия пропаднал, защото голямата част от съвременниците му предпочитали тинктури и 3 Х, докато други, като Йенихен (1787-1849), Корсаков (1788-1853) и Шретер (1803-1864) бързо покачили потенциите, направо извън най-смелите му мечти.

Вторият брак

На 8 октомври 1834 г., четири и половина години след смъртта на първата му съпруга Йохана, в живота му влиза нова жена – Мелани Д’Ервйи Гойе (1800-1878) – тя е млада, аткрактивна и известна актриса, която му направила изненадваща визита в Кьотен. По-млада от него с 40 години, тя става първата му пациентка, след това ученичка и накрая – любима. Оженили се в Кьотен на 18 януари 1835 г. и няколко месеца по-късно се преместили в Париж. Немските му колеги били доста цинични по отношение на брака му, включително и местната преса. Дъщерите му не си паднали много по Мелани, но останали в бащината си къща в Германия до смъртта си.

В писмата си от Париж Ханеман пише колко щастлив е с Мелани, “толкова щастлив не е съм бил от години”. Нещо повече, той установил практиката си в Париж, имал високопоставени пациенти, а бедните лекувал безплатно.

Ханеман въвежда и помирисването на лекарствата (олфакция) през 1832 г. Въвеждането на LM потенциите и олфакцията са основните стълбове в неговата парижка практика и те са описани детайлно в 6-тото издание на Органона. Пак в Париж той прави и последната редакция на 5-то издание на Органона (февруари 1842 г.). Ясно е, че парижкият му период е изпълнен с постоянни изследвания и експерименти, свързани с дозата, потенцията и начина на предписване на лекарствата. Пак тогава той сътворява течните дози и скалата на LM-потенциите.

Умира в Париж от бронхит на 2 юли 1843 г. и е погребан най-напред в Монмартър, но по-късно е препогребан в грандиозен гроб (със средства, осигурени от американци) в Пер Лашез – сред най-прочутите хора на Франция и света. От Париж всъщност тръгва и възходът на хомеопатията по света – в Европа, Русия, Индия и Северна и Южна Америка.

 

---------------------

*Цитатите са по Richard Haehl, Samuel Hahnemann: His Life and Works, 2 volumes, 1922 (Рихард Хел, “Самуел Ханеман – неговият живот и дело” , 2 тома)



назад





всички права запазени